Текстът е част от специалната поредица на Блок Кино “Критиците от блока” с кратки рецензии на млади филмови критици за филмите, включени в програмата на Блок Кино.

 

автор: Светослав Тодоров

Светослав Тодоров е журналист и редактор в “Капитал”, кореспондент от страната за чуждестранни издания и писател. Автор е на сборниците с кратки разкази “Хората, които заспиваха сами” (2014), “Десет разговора” (2017) и “Нищо няма да ти се случи” (2020). Превеждан е на английски, сръбски, хърватски и словенски. Съосновател на дългогодишната платформа за организация на концерти и партита Indioteque.

“Да ходиш по вода” не би трябвало да е добър филм. Документалното кино обикновено изисква близък контакт с обекта на интерес, а случаят на Андрей Паунов е съвсем различен.

Филмът за напрегнатото създаване на site-specific инсталацията “Плаващите кейове” на италианското езеро Изео от Христо Явашев – Кристо през 2016 г. е създаден необичайно – на база на 750 часа суров материал, заснет от 10 екипа, които проследяват съвременния художник, племенника му и дългогодишен партньор в проектите му Владимир Явашев, групите отдадени работници и доброволци.

Резултатът e нишката, която Паунов успява да намери в архивните видеа и вероятно един от многото възможни ъгли към инсталацията, запланувана от Кристо и Жан-Клод още през 1970 г., реализирана след смъртта ѝ през 2009 г. и посетена от 1,2 милиона души (сред темите на филма е как екипът и властите се опитват да се справят с неочаквано големия интерес). Камерите проследяват Кристо не само около италианското езеро, но и когато изнася лекции, среща се със студенти и почитатели. Веднага разбираме няколко неща за него:

“Обичам истинските неща, истинския вятър, истинската суша, истинската влага, истинският страх, истинската радост”.

С победоносния си ход по кина и международни фестивали през 2019 г., “Да ходиш по вода” се превърна в последния голям документ за Кристо преди смъртта му през 2020 г., настъпила докато той подготвя следващата си голяма идея – опаковането на Триумфалната арка в Париж, което ще бъде реализирано посмъртно този септември.

“Да ходиш по вода” е значим и (поне) по още една причина. Последните години съвсем буквално ни донесоха гласа на Христо Явашев – Кристо, чиято фигура е разбираемо фрагментарна в съзнанието ни и едва напоследък започна истински да се материализира. Заминаването му през 1956 г. по време на тоталитарния режим в страната, нежеланието му да изпада в носталгия или да стои близо до каквато и да е държавна структура, създават откъслечна представа за него у нас, често с ореол на арогантност. Интервютата, които е давал за български медии, са предимно след 2000 г., а книгите, посветени на него у нас, са още по-скорошни – така за нас Кристо живее предимно в текста. С този филм, и в известна степен – миналогодишната изложба от фотогравюри и архивни интервюта „In memoriam. Христо Явашев – Christo” в СГХГ, виждаме характера му, поведението му, по забавен начин напомнящи на Уди Алън и Лари Дейвид в изблиците на нетърпение. В архивните интервюта то често контрастира на спокойствието и бистрата мисъл на Жан-Клод.

По интересен начин, “Да ходиш по вода” е по-скоро за тези, които вече знаят за работата на Кристо и Жан-Клод през годините – също като конкретната инсталация, филмът е специфичен за случая и не залита в биографични детайли. И все пак, ако това бъде първият сблъсък с изкуството им за някой зрител – той или тя ще знае повече от тези, които са чували само имената и репутацията.

Във филма има и един малък детайл, който накара Зала 1 на НДК да се разсмее по време на премиерата на “София филм фест” през 2019 г. – за няколко секунди чуваме Явашев да говори български. Може би индикация кога го прави – когато е сам със себе си, когато емоцията на момента е чиста.

“Докато не станем свободни, няма да можем да си говорим с Кристо”, казва Андрей Паунов в интервю за “Дневник” от миналото лято. Тогава смъртта на Явашев е факт, а името, имената му, започват да придобиват ролята, която ще имат в близко бъдеще: символ на поне три поколения българи, за които страната е повече бариера, отколкото предизвикателство, символ на реализирания отвъд нашата среда потенциал на неизброимо много творци и оредяващите приятели у дома, когато това се случи. Винаги когато голям артист отвори нова страница в работата си, някой някъде отваря нова страница на доноса си. По един или друг начин, този инстинкт все още е в сила, дори и платформите и лицата да се променят.

“Дълбоко се надявам, че ще успеем да намерим пътя между нас и Кристо”, казва още Паунов, също така режисьор на “Георги и пеперудите”, “Проблемът с комарите и други истории” и недостатъчно показвания у нас филм за Симеон II “Момчето, което искаше да бъде цар”.

“Когато се освободим от собствените си страхове, ще стигнем до онова пространство, което обитаваше един артист, чието единствено желание беше да съпреживява с всички около себе си красотата на света.”

Остава въпросът с кого ще си говорим, когато големите примери за артистична свобода и безкомпромисност ги няма. Към днешен момент, обществото продължава да се пита “защо той, а не аз?”, вместо “защо не и аз?”.