Текстът е част от специалната поредица на Блок Кино “Критиците от блока” с кратки рецензии на млади филмови критици за филмите, включени в програмата на Блок Кино.
автор: Нева Мичева
„Бащата“ е третият пълнометражен филм на Петър Вълчанов и Кристина Грозева („Урок“, „Слава“), най-интимният и същевременно най-публичният; един от най-добрите образци на българското кино от новия век. През 2019 г. той спечели Кристалния глобус в Карлови Вари (голямото отличие на един от най-старите и влиятелни фестивали в Европа) и три Златни рози във Варна, а през 2020 г., след прожекции къде ли не по света и награди от Триест до Сахалин, беше избран за българско предложение за Оскарите.
„Бащата“, както са казвали авторите му в не едно интервю, е филм за майката. Майката, която умира и оставя без посока своя съпруг, а с него и – не по-малко, но по-другояче объркан – техния син. Именно зейналата след жената празнота поражда и води действията на двамата мъже. Нищо не е на мястото си след неочакваната ѝ кончина; всичко трябва да бъде формулирано наново (или за първи път); тъгата се смесва с вина; безсилието е готово да приеме всякакъв облик. Баща и син видимо се обичат, но така се разминават в общуването си, че постоянно им се налага да се догонват…
Актьорите Иван Савов (бащата) и Иван Бърнев (синът) са славен тандем – вече побелели и двамата, те убедително играят възрастни, които продължават да се изживяват като татко и дете. Докато в един момент семейните роли не се обръщат и синът не се превръща в опекун на баща си. Между персонажите им ясно се вижда поколенчески разлом, както и стара мрежа от привързаности и раздразнения. „И двамата са визионери, но единият гледа напред, а другият – назад“: бащата е художник от старата гвардия с големите платна и абстрактните идеи, а синът се занимава с цветове и очертания поновому, за нуждите на рекламата… Бащата живее на село, синът – в града. Бащата се лута изгубен, синът се мъчи да събере и подреди нещата както той ги разбира. Всеки понася загубата по начин неразбираем, неприложим и даже възмутителен за другия, но невидимата нишка, която ги свързва, няма скъсване и това е безкрайно трогателно.
Синът се отбива уж за няколко часа на погребението на майка си, но без да иска, остава много повече. Точно толкова, колкото е нужно да се сблъска челно с размерите на уязвимостта на баща си и да сондира своята собствена… Двамата се впускат в непредвидено пътешествие и намират нечакано съкровище – своята изгубена близост. На заден фон тече България такава, каквато я знаем от твърде отдавна – с кахърно клатещи глави роднини, с екстрасенси измамници, с декоративни институции, с разпадащи се пейзажи, със загрубели отношения, с благодатно (за киното) високи нива на невежество, абсурд и спонтанен комизъм.
Кой ще се хвърли да ни търси, когато ни няма? Онзи, който най-много държи да ни има. Бащата търси майката. Синът търси бащата. И колкото и слаби да изглеждат шансовете им за успех (макар и по различни причини), търсенето не остава безплодно. В „Бащата“ има и траур, и безнадеждност, и задънени улици, но и топлина, и смелост, и смях. И преследване на буркан със сладко от дюли с индрише (неслучайно във френските кина филмът излезе под заглавие „Вкусът на дюлите“). И малко житейско чудо. Кристина Грозева и Петър Вълчанов са обмислили сюжета си във фини детайли и обичливата им грижовност личи в богатите образи на двамата главни герои; прелива от екрана към зрителите и оставя радостното усещане, че животът е хубав и човекът си струва.
