Квартал Иван Вазов

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

 

Блок Кино прожекция в Южен парк, квартал „Иван Вазов”

автор: Иван Пейнирджиев

Чавдар Гагов е завършил ВИТИЗ, режисьор е на игралните филми Фокстрот (1986) и Зона Б-2 (1989). Режисьор и продуцент е на над 250 документални филма. Отраснал в квартал Иван Вазов.

Какъв беше квартал Иван Вазов на Вашето детство?

Кварталът беше доста различен. Иван Вазов, както и Лозенец, беше малък романтичен квартал в покрайнините на София. Голямото му предимство сега е Южния парк. Началото на шейсетте това беше една дива територия, в която под Правителствена болница имаше една тухларна. В тази тухларна навремето работеха изключително затворници и целия периметър беше ограден с телени мрежи. Там бяха и местата, от които вадеха глина, имаше ями пълни с вода, на практика беше една пустош, където се развъждаха страшно много комари. Паркът естествено свързва Витоша с центъра на София, като едно парче торта — широко към Витоша и с острия си край към НДК. В парка освен настоящия музей „Земята и хората“ и Софийския арсенал — сега музей за съвременно изкуство, имаше и военни поделения, някаква база на ЦСКА, главно бараки и занемарени игрища. Самият квартал беше с ниски предимно двуетажни къщи, всяка от които имаше градинка, череши и в края на май и началото на юни като хлапета ходехме по комшийските дворове да обираме дърветата.

Кварталът се е променил доста от тогава.

Да. Тази пасторална картинка вече не съществува, Иван Вазов стана един от, да речем, по-представителните и по-скъпи квартали на София, може би заради близостта с центъра и контакта с улица Витошка. Първо построиха едни грозновати блокове, които сега се опитват да реновират, а през последните години на много места има едно модерно строителство, което не е най-удачното от архитектурна гледна точка.

Това създава един „съвременен“, бих казал доста еклектичен, вид на квартала. Но въпреки това квартала ми харесва, имам носталгични чувстван към него и един ден пак бих се върнал да живея в него.

И Южния парк се промени. Затвориха тухларната, когато края на шейсетте слоя с глина се изчерпи и единствения път към разширяване заплашваше за изяде склона, на който е Правителствена болница. Тя е била там още от царско време, в последствие национализирана, и властта е намерила начин да използва труда на „възпитаниците“ на Централния Софийски затвор. Спомням си, че когато махнаха загражденията началото на седемдесетте започнахме да караме колела там. Все още беше диво, човек имаше усещане за дива природа. Даже там снимах един от първите си студентски филми във ВИТИЗ, мисля че бях втори курс. В сценария имаше пикник, а аз правих филма с джобни средства. Вместо да организирам пътуване извън София с транспорт на актьори и снимачна техника, хванахме трамвая до предпоследната спирка и оттам всеки хвана по една чанта, влязохме малко по-навътре в парка и там снимахме. Парка все още нямаше асфалтирани алеи и не беше облагороден, беше си съвсем диво място. Горе долу по това време построиха и НДК и паметника, които трябваше да възхвалява 1300 годишната българска държава, но той още тогава не беше припознат от софиянци като някакъв паметник, който ги впечатлява, нито беше измислен добре като конструкция и архитектура и започна да се руши много скоро. Още десет години след строежа го заградиха, за да не пострада никой. В крайна сметка се превърна в едно по-скоро „озадачаващо хората какво представлява нещо“, отколкото в паметник, който радва или впечатлява. На тяхно място имаше мемориални стени на падналите офицери и войниците в Първата световна война, не бяха внушителни като Бранденбургската врата, но можеха да бъдат съхранени или най-малкото преместени в Централните софийски гробища. Това е част от тази памет, която има смисъл да бъде съхранена в нашето недостатъчно богато на позитивни примери национално съзнание. Напоследък чувам идеи да бъдат възстановени и подкрепям тази идея. Спомням си, когато се строеше НДК, имаше един каменен мост, който свързваше Иван Вазов с центъра. Този мост бе на мястото, където сега булевард България пресича Витоша, но беше малък и трябваше да бъде бутнат за да бъде построен по-голям. Четири или пет пъти го взривяваха, моста доста силно се съпротивляваше, хората говореха, че са го строили германци, затова е толкова здрав. Преди всеки взрив обикаляха къщите наоколо и казваха на хората да си отворят прозорците, за да не се счупят от звуковата вълна. Почти една седмица се бориха с моста, както по-късно се бориха с мавзолея.

Какви бяха хората в квартала?

Квартала нямаше някакъв определен социалноикономически профил, хората бяха различни. Спомням си, в съседство на къщата, в която живеех, имаше една типична иванвазовска къща. В тази неголяма къща и пристройките към нея, някои не по-големи от гардероб, живееха 4–5 семейства и там беше ателието на художника Иван Георгиев — Рембранда, един гениален художник. По-късно се запознах с него, а Ана Петкова направи един чудесен филм за него. Този човек беше местен, от квартала, винаги там беше живял. Той е завършил при Ненко Балкански, беше изключителни модерен, но никога не е получил славата на изключително успешен или продаван художник. Беше много талантлив и всички художници от по-възрастното поколение имаха респект към него като творец и човек. Уважаваха го, той не беше кариерист и никога не е взимал някакви постове, а някои други се въздигаха. Той организираше пленери за свои приятели, които започваха от неговата къща. Взимаха си стативите, дървените кутии с боите и някакви брезентови ранички, в които слагаха парче салам, луканка, сирене, два-три домата, бутилка вино и понеже покрай Перловската река не можеш да минеш като покрай Сена и да правиш пленери, те тръгваха нагоре към Витоша и по пътя спираха на различни места, разгъваха стативите си и рисуваха. Най-вече пейзажи. Помня как след това картините му съхнеха на двора. Той беше квартален художник с национално значение, както Златю Бояджиев има огромно значение за Брезово, както Майстора за Кюстендил,по същия начин нашият квартал си имаше един собствен Рембранд. За съжаление хората разбраха за това явление в живописта едва след като той беше починал. Приживе по-атрактивната фигура беше неговия брат, които беше гробар и се напиваше и създаваше около себе си шум, екзотика. Той не беше скандалджия, но като всеки пияница повдигаше глас, и когато някой се възмутеше и му казваше, че не бива така да прави, той отговаряше: „Не ми говори така, защото един ден ще дойдеш при мене и аз тогава няма да те обслужа!“ Тогава някой ОФ деятел се хване и вика „Как така няма да ме обслужиш, щом си държавен служител трябва да ме обслужиш!“, като не знае, че той е гробар и не бива много, много да се натиска да бъде обслужен.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

 

Блок Кино прожекция в двора на 51-во СОУ „Елисавета Багряна”, квартал „Хиподрума”

автор: Иван Пейнирджиев

Красимир Симеонов е завършил българска и руска филология. Работил е в Института по български език, Студия за игрални филми „Бояна“. Живее като политически имигрант в Швеция, Холандия и САЩ. След завръщането си заедно с Иван Касабов пише Универсален енциклопедичен речник. Работи в филмово студио „Време“, прави документални филми и превежда от шведски.

Как се случи и откога живеете в Хиподрума?

До четвърти клас живеех с родителите ми срещу баня Мадара, след което те купиха апартамент в блок №1 в Хиподрума. Малък съм бил, не мога да преценя защо точно там са решили. Този блок е култова сграда. Като изключим панелните блокове, всяка сграда в София си има собствен живот, а това е един знаков блок. Това беше най-високият блок в София по-време на завършването си 1963–64 година, построен от известен архитект. Отгоре на фасадата сложиха надпис „Напред към комунизъм“, а отстрани, понеже е по-тясно, сърп и чук. После хората се оплакаха, че комунизма е протекъл, защото покрива течеше. Спомням си, че имаше и смъртни случаи по време на строежа, така че и вградени жертви има в съответствие с българската фолклорна митология.

Как си спомняте квартала от тези дни?

Хиподрума, когато се нанесохме, беше един от най-хубавите софийски квартали, а и все още е, защото там има изключително много зелени пространства. Ние като деца излизахме непрекъснато ходехме между блоковете и ритахме по цял ден и никога не е имало случаи да се приберем преди вечерта. Наистина там е бил хиподрума, даже конюшните бяха зад нашия блок, който е точно на спирка Хиподрума. На предишната спирка на трамвая от центъра в посока Витоша имаше още един такъв блок — блок №24, там живееха художници, писатели. Имаше детски площадки, много дървета. И днес с липите има едно чудно благоухание през пролетта и лятото. В квартала има една особена атмосфера, която аз прекрасно си спомням.

Като деца толкова много се радвахме като гледахме филма на Шаралиев „Рицар без броня“, който целия се развива в Хиподрума и наоколо: „Ааа, това е нашия блок, тук е нашата градинка! Колко е хубаво“.

Ставаше ни приятно. Хората бяха от най-различни обществени групи, но общо взето интелигентни и приятни хора в по-голямата си част. Човек лесно можеше да убеди като вземе трамвай номер 5 и види какви хора пътуват там и какви пътуват в номер 10, но това е предмет на друго културологично изследване, каквото още не съм правил. На мястото на днешната безумна ритуална зала, точно в центъра имаше голямо празно пространство и всяка година имаше нещо като панаир — влакчета, колички — тези неща вече ги няма. Този стар бит — в средата цирк, около него сергии, един тип малък Пратер или Тиволи, за съжаление вече не съществува. Единият цирк изгоря, мястото на другия цирк вече го няма, а и не е добре да караме животните да правят разни номера. Времената се промениха, в известен смисъл за добро, в друг смисъл за лошо.

А как се промени квартала?

Честно казано почти никак, само заведенията станаха по-лъскави. Хората все така излизат, все така се разхождат майки с колички, деца и кучета. Все същите мили и приятни хора. Възрастните хора, които седяха пред нашия блок умряха, сега нашите майки там седят, след време може би и ние ще седим там на същите места. Не се промени зеленината, липите, това че блоковете са сравнително малки, човешки. Целият квартал е направен в приятни, човешки размери, като изключим тази зала в центъра, но там пък сега има театри, изложби, женят се хора. Всяка неделя има бели рокли и музика. Много е приятно. Но има неща, които се промениха на по-зле, няма го кино Урвич, много често ходехме там. Много неприятно е, че махнаха тези квартални кина, освен кино Влайкова.

Има ли някои други филми, които свързвате с Хиподрума или със София?

Спомням си колко бях горд с изгледа на нашия блок от въздуха. Това са кадри много висок птичи поглед от самолет от един филм на Захари Жандов, който сравнява София след бомбардировките и по-късно през шейсетте години. Инак филмите са много: „Необходимия грешник“, „Дело 205“ на Киран Коларов за Яворов, „Лов на дребни хищници“ на Цветодар Марков — там пейката на Славейкови играеше голяма роля.

Просто почти всеки български филм е добре ситуиран в нашата градска среда. Киното запечатва места, които вече ги няма.

В моя филм „Водите на София“ съм заснел старите чучури на чешмите в Градската градина, тях вече ги няма. По този повод си спомням един прекрасен филм за градската среда на Олег Ковачев „Фонтанки“. Великолепен документален филм свързан пряко със София. Друг филм, ситуиран в градската среда, в квартала срещу хотел Плиска, който много добре си спомням, е удивителният филм на Борислав Шаралиев „Един снимачен ден“. Считам го без преувеличение за най-добрия български филм, ако питате мене, той е по-добър от филма на Трюфо „Американска нощ“. Филмът е хем смешен, хем тъжен, хем красив. Шаралиев беше човек, който умееше да прави сантиментални, смешно-тъжни филми като „Всичко е любов“, като „Сбогом приятели“. Мелодрамата беше неговия жанр и той сбърка като се подлъга да прави суперпродукции като „Борис I“ . Освен това филмите вдъхновяват, особено децата. Като бяхме малки, имаше един филм „Троянската война“. Тогава живеех на булевард Прага, нашата махала се казваше Баня Мадара и ние бяхме римляните, а ония копелета от Баба Неделя бяха троянците и се биехме с камъни и дървета наистина. Дребни спомени, но киното е в детайлите.

А места, които свързвате с филми?

Родопите са ми много скъпи и особено хубаво заснети. Някои от филмите на Едуард Захариев и други режисьори снимали там, са много добри. Тогава още нямаше дронове, снимаше се от мото-делтапланери.

Имате ли любими нови български филми?

Споменатият „Лов на дребни хищници“, „Цветът на хамелеона“, „Аз съм ти“ на Петър Попзлатев — и той е свързан със София. „Духове в старите къщи на София“ на Здравко Драгнев — много поетичен документален филм.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

 

Блок Кино прожекция в парк „Овча купел”, квартал „Овча купел“

автор: Катерина Ламбринова

За квартал „Овча купел“ ни разказват две красиви сестри — Нора (15-годишна) и Красина (27-годишна), които са сменяли доста квартали, но в последните десетина години са трайно уседнали (заедно с родителите си и дакелът Коце) в отдалечения квартал с чудесна гледка към Витоша. И двете смятат, че кварталът е спокоен и приятен, а Красина ни разказва накратко историята около възникавнето му: „Застрояването му започва през 1914 година, а името му идва от „овча къпалня“, заради изворът с минерална вода, който първоначално се използвал за водопой на добитък. Емблематична постройка е сградата на банята, която се намира точно до извора. Тя е изключително красива, но отдавна изоставена. Останали са само един малък плаж с минерална вода и няколко басейна, които функционират и до днес.“ И двете вярват, че присъствието на различни културни събития биха обогатили ежедневието на хората в квартала. Красина определя като особено ценни и полезни именно онези инициативи, които популяризират българските култура и изкуство. За българското кино Нора споделя, че не го познава и не го следи, но пък изгражда своите критерии и вкус чрез качествени западни филми и най-модерните в момента сериали. Красина е истински киноман и тегли страшно много филми — документални, научнопопулярни, експериментални, игрални, стари и нови. Тя обича българско кино и се стреми да гледа възможно най-много, както емблематични заглавия от 60-те и 70-те години (като „Дом на две улици“, „Година от понеделници“, „Последно лято“), така и съвременни български филми. Силно впечатление са й направили в последно време филмите „Единствената любов, която Хемингуей не описа“, „Емигранти“, „Георги и Пеперудите“, „Аве“, „Отрова за мишки“, „Последните черноморски пирати“ и други. „Миналата година, благодарение на първото издание на Блок Кино, също се запознах с много добри български филми, например „Потъването на Созопол“. А иначе класическите български комедии си седят свалени на компютъра ми за бърз достъп по всяко време.“, споделя Красина.

Въпреки че със своите приятели Нора често ходи на кино, тя мисли, че българските филми не успяват да стигнат до нейното поколение, поради липса на добра рекламна кампания и адекватна дистрибуторска стратегия и за съжаление голяма част от най-младите „не знаят нищо за тези филми“.

Красина твърди, че в последните десетина години са се появили доста силни дебютни български филми, „но въпреки това по-младата аудитория е изградила скептично отношение към новото българско кино, предимно заради някои по-слаби продукции, произведени в годините на прехода. Класическите филми, особено българската комедия и сатира, се харесват на голяма част от хората на моята възраст, които познавам, но определено рядко са готови да дадат шанс на новите продукции.“ Тя изброява имената на легендарни български актьори, които обича да гледа на екрана: Тодор Колев, Цветана Манева, Георги Калоянчев, Коста Цонев, Татяна Лолова, Руси Чанев, Стоянка Мутафова. Освен българското кино, Красина следи и българската музикална сцена. Не пропуска участие на „Подуене Блус Бенд“, които слуша от както се помни. Обича Нова Генерация, Клас и Контрол. „От недотам масово популярните групи, напоследък слушам „Toy Letters“, „Нещо Цветно“, „Her Gun“.“

Красина вярва, че в българската култура и изкуство има изключителни таланти и се надява, че постепенно и поколението на сестра й ще започне да ги цени.

Нора се усмихва. В усмивката й откривам надежда.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

 

Блок Кино прожекция в парк „Света Троица”, квартал „Света Троица”

автор: Тамара Вълчева

Прабабата и дядото на Ирена Димитрова бягат от Гръцка Македония след първата световна война и се заселват в тази част на София, която в момента е квартал „Света Троица“. „Имали сме къща на мястото на сегашния ни блок и когато решават да правят големите жилищни комплекси я бутат, на нас ни дадоха апартамент“ казва Ирена. Тя самата е израснала тук — в парка на „Света Троица“ прохожда, кара колело за пръв път и пие бири с приятели. Сега, след като завършва икономика на търговията и здравен мениджмънт и работи в банка, животът става много по-натоварен, все по-рядко намира време за разходка в парка, за любимите й места от квартала — „нямаме време дори за кино“. Ирена отдавна си е набелязала интересни заглавия от съвременното българско кино, които би искала да види, но голяма част от тях не се дават в кината, а други се дават за кратко. „Много се радваме, че ще има прожекция на български филми на открито и то в парка на „Света Троица“. Приятелят на Ирена — също е от квартала, неговите прабаба и дядо също са преселници — „даже се смеем, че може да сме много далечни братовчеди, но едва ли“ казва Ирена. Станислав и Ирена са си запазили вечерта на 14 юли, за да гледат „Тилт“ в парка. „От няколко години искахме да го гледаме, а сега става много по-достъпно и приятно, с приятелите, на въздух, с бира в ръка. Лятото на никой не му се ходи на закрито кино в зала.“ Според Ирена е важно да има повече концерти, изложби, филми в квартала, защото до сега на практика нищо не се е случвало. „Ходехме в кино „Арена“, където изборът от забавления е доста ограничен.“ Паркът в квартала е ремонтиран и поддържан, има и спортни съоражения — събирателен център е на всички живеещи тук.

„Би било хубаво хората да свикнат, че освен пространство за тичане или пиене на кафе по пейките, това е и идеалното място и за културни мероприятия“.

На същото мнение е и Сияна Софиянска — художничка, съседка на Ирена. „Точно „Тилт“ го гледах скоро, но много се радвам, че ще има „Блок Кино“ и тази година“ казва Сияна. Тя смята да отиде, за да види късометражния филм, който ще бъде показан преди това. „Много е удобно, че е в парка, особено за хора с малки деца като нас“. С четиригодишно дете е много по-трудно да с ходи на кино в центъра и определено й липсват забавления в квартала. „А аз обичам да гледам българско и европейско кино. Сега просто нямам време да стигна до залата, когато е филм феста” казва Сияна От българскит любими са й “Дами канят“, „Мисия Лондон“, „Тилт“, „Война на таралежите“. Липсват й повече продукции — „Има смисъл от новото българско кино и трябва да се наложи българската филмова индустрия и култура сред икономическите приоритети на държавата ни.“ Тя се надява да има повече прожекции на открито в квартала. „Най-вече ми липсват детските български филми”. Ирена от своя страна би искала повече исторически филми — „новите български сериали по телевизията, които се въртят главно около мафията, въобще не са ми интересни“.
Матей Тодоров също е доволен, че „Тилт“ е в програмата тази година, защото това е един от новите български филми, които го радват. „Съвременното българско кино е във възход, поне откъм количество продукция. Дори за качество може да става дума чат-пат, което е още по-обнадеждаващо. В стремежа си да правят касови филми, много кинодейци се оплитат в собствената си безпомощност и продуктът е такъв, че ти става неудобно да го гледаш” казва Матей. Според него има и попадения — „филми, които не са по рецепта. Как те успяват да стигнат изобщо до големия екран, предвид застоялите критерии и ленивия прочит на една комисия, не ми е ясно, но се радвам, че ги има“. Спомените на Матей от парка „Света Троица“ са смесени — „или са от погребения, или от избягване на съмнителните елементи, които обитаваха тази градинка, преди да я благоустроят. В този смисъл, серия културни или други жизнеутвърждаващи прояви би била много на място: паркът може да се асоциира и с нещо различно от опечалени бабички и изпаднали младежи.“ Матей вече не живее в „Света Троица.“, но и когато бил тук културни мероприятия не са се провеждали в квартала — затова и подкрепя с две ръце „Блок Кино“.

„Българските филми трябва да стигат до повече родна публика, за да се поддържа поне малко традицията да се ходи на кино, а не на мол.“

Матей е доволен зрител, когато филмът е направен качествно — „определящ за мен е професионализмът, с който е направен един филм и когато авторът има какво да каже и посланието му стигне до мен невъзпрепятствано”.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

 

Блок Кино прожекция в двора на 26 СОУ “Йордан Йовков”, квартал Княжево

автор: Яна Пункина

От кварталите, в които това лято ще можем да гледаме кино навън в рамките на инициативата „Блок Кино“ Княжево най-малко напомня на типичната софийска панелна спалня. Някогашното село Клисура, известно в миналото и като Бали Ефенди заради гробницата на едноименния дервиш, като всяко населено място, разположено покрай минерални бани, че и в естественото стеснение на древен път, има дълга и пребогата история. Кварталът, който се точи от двете страни на Владайската река по склоновете на Витоша и Люлин планина, днес е типично предградие. Къщички с дворчета, големи кучета, плодни дръвчета, хамаци и сенчести борове посрещат софиянеца, тръгнал по витошките пътеки. Някога, обаче, в Княжево са работили хартиена фабрика, спиртоварна и една от Прошековите бирени фабрики, имало е дори живачна мина. Днес кварталът се разраства от двете страни на натоварения път, между къщите изникват първите блокчета, фабриките се рушат изоставени, а някогашното голямо кино в читалище “Братя Миладинови” не функционира. На 12 юли, обаче, в двора на 26 СОУ “Йордан Йовков” ще има прожекция на открито. Тази година “Блок Кино” са избрали “Потъването на Созопол” и късометражния “Коледа” за началото на инициативата си. Мъничко преди старта разговарям накратко с Любомир Брашненков, жител на квартала, музикант и нещо като културен деец в сянка. Любо разказва за това как някога в Княжево имало достатъчно свободно пространство — огромни поляни, по които можело да се рита топка. Днес на мястото им изникват строежи и навсякъде се е напълнило с коли, но все още карталът е далеч по-спокоен от другите части на София. Избрал е да живее далече от центъра, защото тук има двор и може сам да отглежда плодове и зеленчуци. Разказва и за едновремешното кино, което той самият помни вече затворено. Преди около 30 години залата в читалището променя собственика си. “Тогава киноцентърът си прибрал обратно седалките и прожекционния апарат. После залата е запустяла. Един луд я ползваше за склад за скрап и дървен материал. Екатерина Казакова, която ръководи театралната трупа, репетираща в читалището, се опитва да я възстанови и сега.” Питам го дали на княжевци също им липсва да имат кино и какви филми биха гледали. “Знам ли” казва,

“Тука живеят всякакви хора, от фенове на Слави до почитатели на европейското кино”.

“Ще дойда да гледам филма” казва Любо, “защото 26 СОУ е на пет минути от вкъщи.” Иначе му липсват някогашните квартални кина, но “това може и да е просто защото ги е имало, когато съм бил малък”. Днешните мултиплекси никак не му харесват. “Пък и кино на открито си супер”.

Ябълката Чудо се среща с Роза Колчагова, за да поговорят за Баба” и важните неща, на които рядко обръщаме достатъчно внимание и късно разбираме за това. 

ЯЧ:  Баба” е един от най-милите и човешки анимационни филми, които някога са ми попадали. И това няма връзка с участието ми в него. Колкото и да обичам да се виждам в роля след това. Разкажете ни за филма. За суперсилите, които сте използвали.

РК: Суперсилите ми са да откривам добри и неповторими приятели, с които да създаваме прекрасни филми или просто да се забавляваме, когато се видим!

ЯЧ: Как се разказва толкова силно емоционална история? Мислите ли, че добрата храна ви е помогнала в процеса?

РК: Такава история може да се разкаже само със сърцето. А храната помага, ако е направена с много любов – например домашни бухтички  с домашно сладко от градината на баба.

ЯЧ: Предполагам знаете репликата: „Една ябълка на ден пази доктора далеч от мен.“ Може ли да се търси символика във филма по отношение на плода, който се прокрадва в историята?

РК: Плодовете отгледани със собствените ни ръце са най-ценни. Така и детето, отгледано с любов и обич, се научава да обича и да дарява добрина.

ЯЧ: И последно – споделете с нас кой е любимият ви плод.

РК: Като дете обичах най-много банани и мандарини, защото ги свързвахме с новата година и подаръците под елхата. Сега обичам да откривам по селските пазари забравени сортове ябълки като Айвания, Карастоянка и други.

ЯЧ: Благодарим ви за споделената история. Познанията винаги са били в основата на нашите суперсили. Надявам се да се срещнем отново в следващия ви проект.

Ел Каротино разговаря с Милен Витанов и Вера Траянова за „Банго Васил”

Е.К.: Анимацията Банго Васил влезе в селекцията на 91-то издание на наградите за Оскар. Коя беше суперсилата, която направи филма ви толкова отличаващ се от останалите?

В.Т. и М.В.: Трябва да започнем с уточнение, че селекцията за Оскар е дълъг процес с много стъпала, и ние успяхме да изкачим първото. Филмът беше квалифициран да влезе в състезанието за списъка, от който после се избират реално номинираните филми. Радваме, че качеството на филма убеди международното жури на фестивала за късометражно кино IN THE PALACE, така че наградата, присъдена ни от тях, ни квалифицира. Надяваме се с някой от следващите филми да имаме шанса да стигнем и до следващо ниво.  

Е.К.: Срещате се с мен, тъй като моята суперсила е да виждам неща, които другите не виждат. Разбрах, че и вие сте видяли нещо повече от останалите. Във филма си „Банго Васил“ сте направили различен прочит на един от аспектите на дискриминацията. Разкажете ни за него.

В.Т. и М.В.: Всеки има тази суперсила. Само трябва да има търпение и да гледа дълго, докато види скритото под повърхността. На нас ни направи много силно впечатление колко често хората се доверяват на слухове. Вярват безусловно и се настройват срещу някого, без да си направт труда да проверят истината. Без да попитат защо се случва нещо, каква е причината? Затова трябва да се доверяваме на личния си опит, да се информираме, да обмисляме и да се опитваме да намерим общото, преди да посочим с пръст различното.

Е.К.: Какво бихте казали на малките супергерои в училищата? Какво бихте им преподали?

В.Т. и М.В.: Да се опитват винаги първо да „влязат в обувките“ на човека отсреща, преди да изградят мнение. И да не спират да питат „защо“.

Е.К.: На какъв плод биха се радвали най-много вашите герои? Как мислите?

В.Т: Мисля, че също като нас биха се радвали на сезонни плодове. През зимата – портокали и мандарини. През лятото биха обожавали горски плодове като боровинки, малини и къпини.  Есента биха яли грозде с пълни шепи. Но всеки плод според сезона му.

Е.К.: А кой е любимият ви плод?

М.В: Грозде и малини.

В.Т: Портокали и боровинки.

Цитронус среща Радост, София и Георги и си говорят за „Как Сърдел направи ремонт“.

 

Ц: Сърдитите и кисели хора са интересна за изследване част от обществото ли са? Как се появи вашия Сърдел? 

Георги: Във всяко семейство, във всеки клас или офис има поне по един Сърдел. Това, че са кисели обаче, не означава, че са лоши. Понякога те са дори забавни. Историите за Сърдела разказват за това как да бъдем приятели със Сърделите, въпреки неприятния им нрав.

Радост: Сърдитите и кисели хора са навсякъде. И е много по-лесно да ги отминеш със смях и цветни петна, отколкото да се вторачваш и фокусираш в тяхната киселост и това да подкисели вкуса от живота.

 

Ц: На какви суперсили разчитахте във вашия филм?

Рaдост: На усмивката. На това да посрещаш всичко, дори и най-трудните моменти, със смях. И на приятелите.

Ц: Колко дълго се прави една анимация? Имахте ли нужда от повече плодове по време на работа?

София: Да, имахме няколко страхотни свежи плодчета, пълни с витамини и енергия, които да ни помагат с анимирането и шиенето на изрезките.

Радост: Когато правя анимационни работилници с деца винаги изниква въпроса: „Ама наистина ли толкова време се прави един анимационен филм?“ Затова по време на създаването на един анимационен филм, човек има нужда от много плодове. И много зеленчуци!

Ц: Кои са любимите ви анимационни филми?

Радост: Това е ужасно труден върпос. Мога да изброя няколко (имам предвид повече педестина) анимационни филми, които харесвам по различни причини. Не знам кой е любимият ми анимационен филм. Не знам и какво точно значи „любим“ филм.

София: „Момчето и света“ (“О Menino e o Mundo”)

Георги: „Островът на кучетата“ и „Разбивачът Ралф“.

Ц: Мислите ли, че Сърдел би обичал най-много Цитронус?

Георги: Сигурен съм, че би пийвал Цитронус поне по три пъти на ден. Сигурно точно заради това най-големите киселяци са все здравеняци. 

Ц: Кои са любимите ви плодове?

София: Напоследък много харесвам грейпфрут.

Радост: Любими са ми ягодите и малините, защото са червени, малки и приличат на нещо живо, което се е свило на топка.  

Георги: Грейпфрут.

Ц: Къде може да гледаме българско анимационно кино, освен в Блок Кино?

София: На кино фестивалите във Варна, Балчик, София, както и в Интернет. Изключително много се радвам на инициативи като Блок Кино, благодарение, на които филмите достигат до повече хора!

Радост: На еденични прожекции, най-често съпътстващи някой фестивал или събитие. За щастие, и благодарение на организаторите от Блок Кино, подобни прожекции стават все по-чести.

Ц: Благодаря за приятния привкус, който ни оставихте след това интервю.

Двойната Чери среща Ася Кованова, с която си говорят за „Лист хартия“:

ДЧ: Когато става дума за тандем в някоя история се появявам аз – Двойната Чери. Можеш ли да ни разкажеш как твоите главни герои се справят с поставената им задача? Каква е тяхната суперсила?

АК: Анимационните филми се правят от сценаристи, които измислят думите, от режисьори, които превръщат думите в действие, художниците им дават образ, актьорите глас, композиторите – атмосфера и настроение, а аниматорите им дават живот. Всички те, с общи усилия, създават героите, които заживяват свой живот на екрана, сами си поставят задачите и се справят с тях, защото са заедно. А тяхната суперсила се нарича любов.

ДЧ: Говориш за любовта. В какви плодове мислиш биха били влюбени твоите герои?

АК: Вероятно в жълтите ябълки, които зимуват на дървото до пейката. Така мисля аз, но вие все пак ги попитайте. 

ДЧ: Не само съм чувала, но и винаги съм казвала, че човек не трябва да се спира пред нищо. Колко време ти отне работата по филма?

АК: Мноооооого… докато работихме над филма се смениха и четирите сезона.

ДЧ: Звучи като истинско геройство. Кои са твоите супергерои в живота?

АК: За всяка ситуация си имам по един супергерой, който се притичва на помощ. Търпението е най-силният от всички. А любимият ми 

анимационен герой е ТОТОРО (на Миязаки) – той е много търпелив и спокоен, и аз му си възхищавам!

ДЧ: Какво рисуваше като дете?

АК: Обичах приказките с принцеси и храна. Като храната задължително трябваше да присъства – това е странно, защото бях злоядо дете. Естествено, рисувах принцеси, замъци и вкусни неща… Рисувах и комикси с мишки – те също ядяха…

ДЧ: И един последен и по геройски странен въпрос – кой е любимият ти плод?

АК: Всеки, който можеш да откъснеш и да изядеш веднага…

ДЧ: Добър избор. Ще се радвам да се срещнем и в следващия сезон на Блок Анимационно кино.

Насилието над жени и деца. Разговор с екипа на Безбог.

Филмът Безбог проследява съдбата на Гана, която носи травма от насилие в детството си. В Международния ден за борба с насилието над жени и малко преди Протеста срещу насилието над жени на Орлов мост в София, попитахме режисьора Ралица Петрова и актрисата Ирена Иванова как можем като общество да се справим с този проблем.

РАЛИЦА ПЕТРОВА: Последствията от физическо и психическо насилие срещу жени и деца (проблем, за който още по-малко се говори) са пагубни за всички нас като общество. Причината да съдържаме в себе си толкова агресия, нетолерантност, фрустрация и объркани ценности идва именно от факта, че растем, живеем, и възпитаваме в среда, която толерира насилие. И ако не всички оправдаваме това насилие с директните си действия и убеждения, то със сигурност му помагаме да пребъдва с бездействието си. Къде от вина, къде от срам, най-често от неразбиране, не искаме да участваме в такива разговори – „Аз не съм такъв.”, “Абе толкова проблеми си имам, сега и това ли трябва да го мисля?”. До момента, в който приятел в компания не подхвърли небрежно сексистка реплика, на която се смеем и която допълваме с цинизъм на свой ред. Тези ни реакции ни дават чувство за принадлежност. Носят ни уют и спокойствие. Това ни усещане за нормалност обаче, в един друг момент, когато самите ние сме потърпевши, се оказва доста криворазбрано. Нужно е да си дадем сметка, че във всеки един момент ние сме ролеви модели, както за тези около нас, така и за самите себе си. Надеждата за мен е в образованието, възпитанието, и поемането на отговорност на всички нива – семейна среда, образователна система, обществено пространство. Никога не е късно да започнем да култивираме емоционална интелигентност, уважение и стремеж за разбиране, чрез съпричастност и диалог.

 

ИРЕНА ИВАНОВА: Не знам дали този проблем има решение, и ако има, то в момента се случва като при Гана – с единици хора, които изведнъж биват докоснати от Бог по един или друг начин, обикновено катарзисно. Но дали можем да избегнем краха на човека и да се стигне до въздигането му без да се минава през необратимите последствия?

Може би с повече центрове, семинари и срещи, на които хора като Гана биха индикирали проблем в себе си и евентуално биха го поправили. Подкрепата на хората и съпричастността е най-важна в тези моменти, когато не си подкрепян от най-близките, хората-насилници в живота ти.

Вместо да разпъват билборди за отстъпки в суши ресторанти или за кренвирши, нека се вложи малко повече усилие в този проблем, в трудността да се обръщаш към себе си и Бог, да търсиш помощ навън. Нека се сложат билборди с едно изречение на тях – въпрос, който сам да зададеш на себе си, а после да се обадиш на телефона отдолу, ако си си отговорил правилно и имаш нужда от подкрепа. Бих направила такава акция – червени билборди в София и страната, които да показват, че НЕ СИ САМ.

Но как би помогнал обикновеният човек, освен да подари книгата „Петте травми“ на някого, който има нужда от нея? А всеки има. Трябва да се мисли за това…„и ние сплавите да се спояваме и да светим.”

Протестът срещу насилието над жени в София ще се проведе на 26 ноември от 18:00 часа на пл. “Орлов мост”. Протестът се организира по повод 25 ноември – Международен ден за борба с насилието над жени. Повече за събитието във фейсбук.

Филмът Безбог може да гледате на специалната зимна прожекция на Блок Кино на 29 ноември от 19:30 часа в The Laboratory Sofia. Повече за събитието във фейсбук

Instagram

Приятно гледане с

Генерален партньор Блок Анимационно Кино

Институционални партньори

Контакти

Свържете се с нас на email
office@blok-kino.com