Фото разходка: квартал Гео Милев

Статията е част от специалната поредица на Блок Кино “Фото разходка”. В нея ни гостуват визуални артисти, с помощта, на които преоткриваме кварталите от програмата на Блок Кино. 

Днес тръгваме на разходка из квартал Гео Милев през обектива на Димитър Кокаланов. Архитект с две магистърски степени – от УАСГ и Staedelschuele (Франкфурт, Германия). Димитър има 15 години опит в архитектурното проектиране, придобит в България, Германия, Австрия и Катар и задълбочени интереси в общественото пространство и начина, по който хората обитават естествената и архитектурната среда. Страстен фотограф, който използва камерата, за да запечатва и изследва взаимодействието на хората и средата, която обитават.

Статията е част от специалната поредица на Блок Кино “Фото разходка”. В нея ни гостуват визуални артисти, с помощта, на които преоткриваме кварталите от програмата на Блок Кино. 

Княжево е първият квартал, в който през далечната 2015-та година Блок Кино стартира на един горещ 4-ти август в двора на 26-то СОУ “Йордан Йовков” с филма на Георги Дюлгеров – “Лейди Зи”. От тогава всяко издание започва с прожекция уютно приютена в подножието на планината, в тази цветна част на столицата.

Днес тръгваме на разходка из кварталa през обектива на Димитър Кокаланов. Архитект с две магистърски степени – от УАСГ и Staedelschuele (Франкфурт, Германия). Димитър има 15 години опит в архитектурното проектиране, придобит в България, Германия, Австрия и Катар и задълбочени интереси в общественото пространство и начина, по който хората обитават естествената и архитектурната среда. Страстен фотограф, който използва камерата, за да запечатва и изследва взаимодействието на хората и средата, която обитават.

Текстът е част от специалната поредица на Блок Кино “Критиците от блока” с кратки рецензии на млади филмови критици за филмите, включени в програмата на Блок Кино.

автор: Светослав Тодоров

Светослав Тодоров е журналист и редактор в “Капитал”, кореспондент от страната за чуждестранни издания и писател. Автор е на сборниците с кратки разкази “Хората, които заспиваха сами” (2014), “Десет разговора” (2017) и “Нищо няма да ти се случи” (2020). Превеждан е на английски, сръбски, хърватски и словенски. Съосновател на дългогодишната платформа за организация на концерти и партита Indioteque.

“Да ходиш по вода” не би трябвало да е добър филм. Документалното кино обикновено изисква близък контакт с обекта на интерес, а случаят на Андрей Паунов е съвсем различен.

Филмът за напрегнатото създаване на site-specific инсталацията “Плаващите кейове” на италианското езеро Изео от Христо Явашев – Кристо през 2016 г. е създаден необичайно – на база на 750 часа суров материал, заснет от 10 екипа, които проследяват съвременния художник, племенника му и дългогодишен партньор в проектите му Владимир Явашев, групите отдадени работници и доброволци.

Резултатът e нишката, която Паунов успява да намери в архивните видеа и вероятно един от многото възможни ъгли към инсталацията, запланувана от Кристо и Жан-Клод още през 1970 г., реализирана след смъртта ѝ през 2009 г. и посетена от 1,2 милиона души (сред темите на филма е как екипът и властите се опитват да се справят с неочаквано големия интерес). Камерите проследяват Кристо не само около италианското езеро, но и когато изнася лекции, среща се със студенти и почитатели. Веднага разбираме няколко неща за него:

“Обичам истинските неща, истинския вятър, истинската суша, истинската влага, истинският страх, истинската радост”.

С победоносния си ход по кина и международни фестивали през 2019 г., “Да ходиш по вода” се превърна в последния голям документ за Кристо преди смъртта му през 2020 г., настъпила докато той подготвя следващата си голяма идея – опаковането на Триумфалната арка в Париж, което ще бъде реализирано посмъртно този септември.

“Да ходиш по вода” е значим и (поне) по още една причина. Последните години съвсем буквално ни донесоха гласа на Христо Явашев – Кристо, чиято фигура е разбираемо фрагментарна в съзнанието ни и едва напоследък започна истински да се материализира. Заминаването му през 1956 г. по време на тоталитарния режим в страната, нежеланието му да изпада в носталгия или да стои близо до каквато и да е държавна структура, създават откъслечна представа за него у нас, често с ореол на арогантност. Интервютата, които е давал за български медии, са предимно след 2000 г., а книгите, посветени на него у нас, са още по-скорошни – така за нас Кристо живее предимно в текста. С този филм, и в известна степен – миналогодишната изложба от фотогравюри и архивни интервюта „In memoriam. Христо Явашев – Christo” в СГХГ, виждаме характера му, поведението му, по забавен начин напомнящи на Уди Алън и Лари Дейвид в изблиците на нетърпение. В архивните интервюта то често контрастира на спокойствието и бистрата мисъл на Жан-Клод.

По интересен начин, “Да ходиш по вода” е по-скоро за тези, които вече знаят за работата на Кристо и Жан-Клод през годините – също като конкретната инсталация, филмът е специфичен за случая и не залита в биографични детайли. И все пак, ако това бъде първият сблъсък с изкуството им за някой зрител – той или тя ще знае повече от тези, които са чували само имената и репутацията.

Във филма има и един малък детайл, който накара Зала 1 на НДК да се разсмее по време на премиерата на “София филм фест” през 2019 г. – за няколко секунди чуваме Явашев да говори български. Може би индикация кога го прави – когато е сам със себе си, когато емоцията на момента е чиста.

“Докато не станем свободни, няма да можем да си говорим с Кристо”, казва Андрей Паунов в интервю за “Дневник” от миналото лято. Тогава смъртта на Явашев е факт, а името, имената му, започват да придобиват ролята, която ще имат в близко бъдеще: символ на поне три поколения българи, за които страната е повече бариера, отколкото предизвикателство, символ на реализирания отвъд нашата среда потенциал на неизброимо много творци и оредяващите приятели у дома, когато това се случи. Винаги когато голям артист отвори нова страница в работата си, някой някъде отваря нова страница на доноса си. По един или друг начин, този инстинкт все още е в сила, дори и платформите и лицата да се променят.

“Дълбоко се надявам, че ще успеем да намерим пътя между нас и Кристо”, казва още Паунов, също така режисьор на “Георги и пеперудите”, “Проблемът с комарите и други истории” и недостатъчно показвания у нас филм за Симеон II “Момчето, което искаше да бъде цар”.

“Когато се освободим от собствените си страхове, ще стигнем до онова пространство, което обитаваше един артист, чието единствено желание беше да съпреживява с всички около себе си красотата на света.”

Остава въпросът с кого ще си говорим, когато големите примери за артистична свобода и безкомпромисност ги няма. Към днешен момент, обществото продължава да се пита “защо той, а не аз?”, вместо “защо не и аз?”.

Текстът е част от специалната поредица на Блок Кино “Критиците от блока” с кратки рецензии на млади филмови критици за филмите, включени в програмата на Блок Кино.

автор: Нева Мичева

„Бащата“ е третият пълнометражен филм на Петър Вълчанов и Кристина Грозева („Урок“, „Слава“), най-интимният и същевременно най-публичният; един от най-добрите образци на българското кино от новия век. През 2019 г. той спечели Кристалния глобус в Карлови Вари (голямото отличие на един от най-старите и влиятелни фестивали в Европа) и три Златни рози във Варна, а през 2020 г., след прожекции къде ли не по света и награди от Триест до Сахалин, беше избран за българско предложение за Оскарите.

„Бащата“, както са казвали авторите му в не едно интервю, е филм за майката. Майката, която умира и оставя без посока своя съпруг, а с него и – не по-малко, но по-другояче объркан – техния син. Именно зейналата след жената празнота поражда и води действията на двамата мъже. Нищо не е на мястото си след неочакваната ѝ кончина; всичко трябва да бъде формулирано наново (или за първи път); тъгата се смесва с вина; безсилието е готово да приеме всякакъв облик. Баща и син видимо се обичат, но така се разминават в общуването си, че постоянно им се налага да се догонват…

Актьорите Иван Савов (бащата) и Иван Бърнев (синът) са славен тандем – вече побелели и двамата, те убедително играят възрастни, които продължават да се изживяват като татко и дете. Докато в един момент семейните роли не се обръщат и синът не се превръща в опекун на баща си. Между персонажите им ясно се вижда поколенчески разлом, както и стара мрежа от привързаности и раздразнения. „И двамата са визионери, но единият гледа напред, а другият – назад“: бащата е художник от старата гвардия с големите платна и абстрактните идеи, а синът се занимава с цветове и очертания поновому, за нуждите на рекламата… Бащата живее на село, синът – в града. Бащата се лута изгубен, синът се мъчи да събере и подреди нещата както той ги разбира. Всеки понася загубата по начин неразбираем, неприложим и даже възмутителен за другия, но невидимата нишка, която ги свързва, няма скъсване и това е безкрайно трогателно.

Синът се отбива уж за няколко часа на погребението на майка си, но без да иска, остава много повече. Точно толкова, колкото е нужно да се сблъска челно с размерите на уязвимостта на баща си и да сондира своята собствена… Двамата се впускат в непредвидено пътешествие и намират нечакано съкровище – своята изгубена близост. На заден фон тече България такава, каквато я знаем от твърде отдавна – с кахърно клатещи глави роднини, с екстрасенси измамници, с декоративни институции, с разпадащи се пейзажи, със загрубели отношения, с благодатно (за киното) високи нива на невежество, абсурд и спонтанен комизъм.

Кой ще се хвърли да ни търси, когато ни няма? Онзи, който най-много държи да ни има. Бащата търси майката. Синът търси бащата. И колкото и слаби да изглеждат шансовете им за успех (макар и по различни причини), търсенето не остава безплодно. В „Бащата“ има и траур, и безнадеждност, и задънени улици, но и топлина, и смелост, и смях. И преследване на буркан със сладко от дюли с индрише (неслучайно във френските кина филмът излезе под заглавие „Вкусът на дюлите“). И малко житейско чудо. Кристина Грозева и Петър Вълчанов са обмислили сюжета си във фини детайли и обичливата им грижовност личи в богатите образи на двамата главни герои; прелива от екрана към зрителите и оставя радостното усещане, че животът е хубав и човекът си струва.

Текстът е част от специалната поредица на Блок Кино “Критиците от блока” с кратки рецензии на млади филмови критици за филмите, включени в програмата на Блок Кино.

автор: Савина Петкова

Савина Петкова е завършила философия в София и кинознание в Лондон. Като кинокритик на свободна практика публикува в MUBI, AwardsWatch, the Quietus, Литературен вестник и Българско кино общество. Отразява фестивали, участва в журита, членува в СБФД, FIPRESCI, FEDEORA, BAFTSS. Докторант по философия на киното в King’s College London.

Пет години след дебютния си „Отчуждение” през 2013г., Милко Лазаров закрива Берлинале с първия български филм в официалната селекция на фестивала: „Ага”. След успеха си в Берлин, филмът се радва на успехи и награди във фестивали из целия свят: през Сараево, Сидни, чак до далечния изток на Чукотка. В България „Ага” печели големият приз на „Златна роза” 2018. Благодарение на световния успех става ясно, че, за да е успешен, българският филм не е длъжен да разказва български по своя характер истории, през които да прозира универсалното. Напротив, с “Ага” Лазаров извършва един успешен експеримент, в който конкретиката на мястото, героите и действието, спомага за постигането на абстрактна, етически обусловена, идентичност, в която човек може да се положи сам.

Нанук (Михаил Апросимов) и Седна (Феодосия Иванова) водят традиционен начин на живот в безкрайните преспи на Арктика, макар и напоследък условията на тяхното ежедневие да се променят: пролетта настъпва по-рано, риболовът носи по-малко дажби, а понякога се случва животните, които ловят за прехрана, да умират необяснимо. Единствената им връзка със света е младият Чена (Сергей Егоров), който се появява за кратко във филма, колкото да им съобщи, че дъщеря им Ага (Галина Тихонова) все още работи в диамантената мина, откакто е напуснала семейното огнище. Макар филмът да не предлага словесно изобилие, малкото и добре подбрани реплики, които Нанук и Седна си разменят в самота, са заредени както с увереност в космологията на света, така и с недоизсказана скръб за раздялата им с Ага. Тъкмо тази отчетливо доловима мъка индивидуализира двамата герои в техните традиционно (полово разпределени) роли: ако Нанук е ловецът, строителят, който комуникира с поглед и кимване, то Седна е хранилището за спомени, пазителката на дома, спокойният съветник.

В ролите на главните герои се въплъщават местни професионални актьори. Независимата филмова индустрия процъфтява в далечния изток на Република Якутия, където се заснемат над 100 филма на година с подкрепата на държавната продуцентска къща Сахафилм, основана през 1992г. „Ага” обаче е първият филм, заснет от чужденци, на територията на Якутия, най-студеният населен регион на планетата.

Милко Лазаров и екипът му се спират на федеративната република, след като Канада и Грендландия се оказват неподходящи или твърде скъпи локации. Имало е и вероятност снимките да се пренесат на родната ни земя в зимна Силистра, но режисьорът, заедно с продуцентката Веселка Кирякова, е направил всичко възможно (посредством нетуъркинг и копродукции) да не се налага да пожертват спецификата на арктическото слънце. Затова и „Ага” изглежда като филм, роден от светлина. Изобилната, плътна белота на арктическите пейзажи и трайно замръзналата земя изпълва кадрите и отразената светлина придава изненадваща мекота на контурите им. Така от опасно и немислимо място, „Ага” превръща северния пейзаж в почти приветливо със своя простор пространство. Ролята на светлината би могла да се обособи и като отделен персонаж – толкова забележително е нейното присъствие. Рисуването със светлина е това, което гръцкият корен на думата „фотография” разкрива за генезиса на киноизкуството. От друга страна, крехкостта на подобен процес по изобразяване е запечатан и в процеса по заснемането на филма. Поради ниските температури (-35 градуса по Целзий), батериите на дигиталните камери не биха могли да издържат дълго, и това дава причина (макар и с практически характер) „Ага” да бъде заснет на 35 милиметрова лента. Макар самата лента да бива изложена на риск от разпад при толкова ниски температури, способността ѝ да улавя света с неговата дълбочина и тактилност придава ювелирен завършек на филма, независимо от зърнената текстура на образа.

Озарени от светлината, цветовете примамват погледа, макар и с премрежена наситеност, но слънчевата им топлина превръща всеки едър план в минималистична картина. Замахът на оператора Калоян Божилов (с когото Лазаров работи и по „Отчуждение”) рисува този тип кадри според епичния характер, заложен в тях по презумпция. Визията на филма изобилства от подобни кадровки, в които природата – небе, сняг – превзема пространството и фигурата на човек или животно е едва различима. Има нещо в този мащаб, което резонира с теоретичните постановки на самия режисьор, за срещата на човека с безкрайното, или „безкрайното бяло”, както той самият го нарича в едно от интервютата си. Така ентографските залози на „Ага” никога не се отдалечават напълно от хуманизма. Наличието на обезлюдени пространства в безконечната тундра, всъщност подчертава човешкото присъствие и рамкира семейството на Нанук и Седна като център на една вселена.

Същата композиция се повтаря и когато в края на филма Нанук и Ага най-сетне се срещат. Това е и кулминацията на филма, оркестрирана със способа на класическите части на сюжета –препятствията, с преодоляването на които наративът се придвижва напред. Макар фонът да се е сменил от вечнозамръзналата белота на техния обитаем район, на суровата тундра, в дълбините на която се разстила стъпаловидния каньон на диамантената мина, мащабът на каменния фон спрямо човешката фигура изглежда също толкова обезоръжаващ.

Така дългоочакваната среща на героите, сега в миниатюрни размери, смесва епичност и смирение. Звучи Малеровата „Пета симфония”, а кадрите се сменят с все по-близки, като по учебник, урок по мащабиране. Монтажът и преходът от картина в картина съвпада с усилването на цигулките и респективно, афекта. Нанук и Ага да остават на огромно разстояние един срещу другиго (пространството сякаш отговаря и на емоционалната им дистанция, която не може да се прекоси отведнъж, филмът е суров, но справедлив), поредицата от все по-близки планове на телата и лицата им ги приближава и то пред зрителя. Лицето на Ага е мокро от сълзи, а плачът ѝ се слива с композицията от цигулки, погледът й нагоре. В сюблимния, безсловесен край, „Ага” възпява хуманизма, както и болката, която той е причинил на човечеството. Комплексното отношение към хората – всепрощаващо, но и със съзнание за греховността – прозира във формалните принципи, на които е подчинена финалната сцена.

Изолирането на семейната история я издига до статута на алегория за идеята за семейство, или, ако погледнем малко по-фаталистично, за „последното” семейство на света. Интересното е, че подобно описание дава гръцкият режиьосор Йоргос Лантимос по адрес на своя провокативен филм „Кучешки зъб” (с главна роля Христос Стериоглу, който беше начело и на „Отчуждение”). Сходството в идеята обаче се оразличваа в подхода. Докато в „Кучешки зъб” децата в семейството живееха със забрана за достъп до външния свят, в „Ага” непростимата постъпка е раздялата на нуклеарното семейство, и скръбта на родителите се превръща в двигател на действието. Дефиницията за семейство: единият не може без другия.

Въпреки този видимо прост прочит, „Ага” не предполага консервативен или дидактичен поглед върху съвременността. Макар филмът да е по-скоро заземен в непосредственото настояще (споменаванията на миналото са спорадични и лаконични, а за бъдещето отсъстват алюзии), сюжетните пластове не се оповават на времето, а смесването им разаклащане възможността за реализъм. Натрупването на предания, легенди и тълкуването на сънища във филма също допринасят за това, историята да се възприема като извънредна. Бъдещето се вписва под формата на знамения: така например идващата бурята съвпада със залиняването на Седна, а моментът, в който Нанук намира ранено на пътя животно, предвещава нейната смърт.

Напрежението между баналността (на одирането на лисицата и превръщането й в кожух, вниманието на камерата върху окъвравената мускулна маса лишена от луксозната си козина) и необичайността (историите за вълшебния елен, който преврънал снежинките в животни, или тази за дявола, който се качил на стоп при християнина) позволява на всепроникващата реалност на околната среда да проникне в приказните материи на разказите и да роди отделен свят, който сякаш, без да принадлежи на Земята, на географска, историчска, и етнографска конкретика, може да представлява цялото човечество.

Филмът успява да предаде усещането за заобикалящия свят като интимно разпознаван отново и отново – такъв, какъвто е за повтарящите се действия на Нанук и Седна – околността като фон, като осигуряваща прехрана, като окултурена среда. Изобщо, обживяният свят на семейството се оказва споделим именно поради дългите, напоителни с бавността си епизоди. Времето тече и се разгръща с всеки жест, който разширява средата за живеене, а направата на оръдия, дрехи и храна, придобиват ритуален смисъл, тъй като са изолирани от камерата с нескрит интерес. В тези моменти се промъква ентографският елемент, който се разтваря в съзерцание и оставя историята да поеме своя собствен път. Въпреки документирането на конкретна семейна реалност, „Ага” далеч не е документален филм, а е по-скоро магически съчленен свят. Така Милко Лазаров се домогва до онази интимна точка на въображението, която само киното може да докосне.

*

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

Блок Кино прожекция в Южен парк, квартал „Иван Вазов”

автор: Иван Пейнирджиев

Чавдар Гагов е завършил ВИТИЗ, режисьор е на игралните филми Фокстрот (1986) и Зона Б-2 (1989). Режисьор и продуцент е на над 250 документални филма. Отраснал в квартал Иван Вазов.

Какъв беше квартал Иван Вазов на Вашето детство?

Кварталът беше доста различен. Иван Вазов, както и Лозенец, беше малък романтичен квартал в покрайнините на София. Голямото му предимство сега е Южния парк. Началото на шейсетте това беше една дива територия, в която под Правителствена болница имаше една тухларна. В тази тухларна навремето работеха изключително затворници и целия периметър беше ограден с телени мрежи. Там бяха и местата, от които вадеха глина, имаше ями пълни с вода, на практика беше една пустош, където се развъждаха страшно много комари. Паркът естествено свързва Витоша с центъра на София, като едно парче торта — широко към Витоша и с острия си край към НДК. В парка освен настоящия музей „Земята и хората“ и Софийския арсенал — сега музей за съвременно изкуство, имаше и военни поделения, някаква база на ЦСКА, главно бараки и занемарени игрища. Самият квартал беше с ниски предимно двуетажни къщи, всяка от които имаше градинка, череши и в края на май и началото на юни като хлапета ходехме по комшийските дворове да обираме дърветата.

Кварталът се е променил доста от тогава.

Да. Тази пасторална картинка вече не съществува, Иван Вазов стана един от, да речем, по-представителните и по-скъпи квартали на София, може би заради близостта с центъра и контакта с улица Витошка. Първо построиха едни грозновати блокове, които сега се опитват да реновират, а през последните години на много места има едно модерно строителство, което не е най-удачното от архитектурна гледна точка.

Това създава един „съвременен“, бих казал доста еклектичен, вид на квартала. Но въпреки това квартала ми харесва, имам носталгични чувстван към него и един ден пак бих се върнал да живея в него.

И Южния парк се промени. Затвориха тухларната, когато края на шейсетте слоя с глина се изчерпи и единствения път към разширяване заплашваше за изяде склона, на който е Правителствена болница. Тя е била там още от царско време, в последствие национализирана, и властта е намерила начин да използва труда на „възпитаниците“ на Централния Софийски затвор. Спомням си, че когато махнаха загражденията началото на седемдесетте започнахме да караме колела там. Все още беше диво, човек имаше усещане за дива природа. Даже там снимах един от първите си студентски филми във ВИТИЗ, мисля че бях втори курс. В сценария имаше пикник, а аз правих филма с джобни средства. Вместо да организирам пътуване извън София с транспорт на актьори и снимачна техника, хванахме трамвая до предпоследната спирка и оттам всеки хвана по една чанта, влязохме малко по-навътре в парка и там снимахме. Парка все още нямаше асфалтирани алеи и не беше облагороден, беше си съвсем диво място. Горе долу по това време построиха и НДК и паметника, които трябваше да възхвалява 1300 годишната българска държава, но той още тогава не беше припознат от софиянци като някакъв паметник, който ги впечатлява, нито беше измислен добре като конструкция и архитектура и започна да се руши много скоро. Още десет години след строежа го заградиха, за да не пострада никой. В крайна сметка се превърна в едно по-скоро „озадачаващо хората какво представлява нещо“, отколкото в паметник, който радва или впечатлява. На тяхно място имаше мемориални стени на падналите офицери и войниците в Първата световна война, не бяха внушителни като Бранденбургската врата, но можеха да бъдат съхранени или най-малкото преместени в Централните софийски гробища. Това е част от тази памет, която има смисъл да бъде съхранена в нашето недостатъчно богато на позитивни примери национално съзнание. Напоследък чувам идеи да бъдат възстановени и подкрепям тази идея. Спомням си, когато се строеше НДК, имаше един каменен мост, който свързваше Иван Вазов с центъра. Този мост бе на мястото, където сега булевард България пресича Витоша, но беше малък и трябваше да бъде бутнат за да бъде построен по-голям. Четири или пет пъти го взривяваха, моста доста силно се съпротивляваше, хората говореха, че са го строили германци, затова е толкова здрав. Преди всеки взрив обикаляха къщите наоколо и казваха на хората да си отворят прозорците, за да не се счупят от звуковата вълна. Почти една седмица се бориха с моста, както по-късно се бориха с мавзолея.

Какви бяха хората в квартала?

Квартала нямаше някакъв определен социалноикономически профил, хората бяха различни. Спомням си, в съседство на къщата, в която живеех, имаше една типична иванвазовска къща. В тази неголяма къща и пристройките към нея, някои не по-големи от гардероб, живееха 4–5 семейства и там беше ателието на художника Иван Георгиев — Рембранда, един гениален художник. По-късно се запознах с него, а Ана Петкова направи един чудесен филм за него. Този човек беше местен, от квартала, винаги там беше живял. Той е завършил при Ненко Балкански, беше изключителни модерен, но никога не е получил славата на изключително успешен или продаван художник. Беше много талантлив и всички художници от по-възрастното поколение имаха респект към него като творец и човек. Уважаваха го, той не беше кариерист и никога не е взимал някакви постове, а някои други се въздигаха. Той организираше пленери за свои приятели, които започваха от неговата къща. Взимаха си стативите, дървените кутии с боите и някакви брезентови ранички, в които слагаха парче салам, луканка, сирене, два-три домата, бутилка вино и понеже покрай Перловската река не можеш да минеш като покрай Сена и да правиш пленери, те тръгваха нагоре към Витоша и по пътя спираха на различни места, разгъваха стативите си и рисуваха. Най-вече пейзажи. Помня как след това картините му съхнеха на двора. Той беше квартален художник с национално значение, както Златю Бояджиев има огромно значение за Брезово, както Майстора за Кюстендил,по същия начин нашият квартал си имаше един собствен Рембранд. За съжаление хората разбраха за това явление в живописта едва след като той беше починал. Приживе по-атрактивната фигура беше неговия брат, които беше гробар и се напиваше и създаваше около себе си шум, екзотика. Той не беше скандалджия, но като всеки пияница повдигаше глас, и когато някой се възмутеше и му казваше, че не бива така да прави, той отговаряше: „Не ми говори така, защото един ден ще дойдеш при мене и аз тогава няма да те обслужа!“ Тогава някой ОФ деятел се хване и вика „Как така няма да ме обслужиш, щом си държавен служител трябва да ме обслужиш!“, като не знае, че той е гробар и не бива много, много да се натиска да бъде обслужен.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

Блок Кино прожекция в двора на 51-во СОУ „Елисавета Багряна”, квартал „Хиподрума”

автор: Иван Пейнирджиев

Красимир Симеонов е завършил българска и руска филология. Работил е в Института по български език, Студия за игрални филми „Бояна“. Живее като политически имигрант в Швеция, Холандия и САЩ. След завръщането си заедно с Иван Касабов пише Универсален енциклопедичен речник. Работи в филмово студио „Време“, прави документални филми и превежда от шведски.

Как се случи и откога живеете в Хиподрума?

До четвърти клас живеех с родителите ми срещу баня Мадара, след което те купиха апартамент в блок №1 в Хиподрума. Малък съм бил, не мога да преценя защо точно там са решили. Този блок е култова сграда. Като изключим панелните блокове, всяка сграда в София си има собствен живот, а това е един знаков блок. Това беше най-високият блок в София по-време на завършването си 1963–64 година, построен от известен архитект. Отгоре на фасадата сложиха надпис „Напред към комунизъм“, а отстрани, понеже е по-тясно, сърп и чук. После хората се оплакаха, че комунизма е протекъл, защото покрива течеше. Спомням си, че имаше и смъртни случаи по време на строежа, така че и вградени жертви има в съответствие с българската фолклорна митология.

Как си спомняте квартала от тези дни?

Хиподрума, когато се нанесохме, беше един от най-хубавите софийски квартали, а и все още е, защото там има изключително много зелени пространства. Ние като деца излизахме непрекъснато ходехме между блоковете и ритахме по цял ден и никога не е имало случаи да се приберем преди вечерта. Наистина там е бил хиподрума, даже конюшните бяха зад нашия блок, който е точно на спирка Хиподрума. На предишната спирка на трамвая от центъра в посока Витоша имаше още един такъв блок — блок №24, там живееха художници, писатели. Имаше детски площадки, много дървета. И днес с липите има едно чудно благоухание през пролетта и лятото. В квартала има една особена атмосфера, която аз прекрасно си спомням.

Като деца толкова много се радвахме като гледахме филма на Шаралиев „Рицар без броня“, който целия се развива в Хиподрума и наоколо: „Ааа, това е нашия блок, тук е нашата градинка! Колко е хубаво“.

Ставаше ни приятно. Хората бяха от най-различни обществени групи, но общо взето интелигентни и приятни хора в по-голямата си част. Човек лесно можеше да убеди като вземе трамвай номер 5 и види какви хора пътуват там и какви пътуват в номер 10, но това е предмет на друго културологично изследване, каквото още не съм правил. На мястото на днешната безумна ритуална зала, точно в центъра имаше голямо празно пространство и всяка година имаше нещо като панаир — влакчета, колички — тези неща вече ги няма. Този стар бит — в средата цирк, около него сергии, един тип малък Пратер или Тиволи, за съжаление вече не съществува. Единият цирк изгоря, мястото на другия цирк вече го няма, а и не е добре да караме животните да правят разни номера. Времената се промениха, в известен смисъл за добро, в друг смисъл за лошо.

А как се промени квартала?

Честно казано почти никак, само заведенията станаха по-лъскави. Хората все така излизат, все така се разхождат майки с колички, деца и кучета. Все същите мили и приятни хора. Възрастните хора, които седяха пред нашия блок умряха, сега нашите майки там седят, след време може би и ние ще седим там на същите места. Не се промени зеленината, липите, това че блоковете са сравнително малки, човешки. Целият квартал е направен в приятни, човешки размери, като изключим тази зала в центъра, но там пък сега има театри, изложби, женят се хора. Всяка неделя има бели рокли и музика. Много е приятно. Но има неща, които се промениха на по-зле, няма го кино Урвич, много често ходехме там. Много неприятно е, че махнаха тези квартални кина, освен кино Влайкова.

Има ли някои други филми, които свързвате с Хиподрума или със София?

Спомням си колко бях горд с изгледа на нашия блок от въздуха. Това са кадри много висок птичи поглед от самолет от един филм на Захари Жандов, който сравнява София след бомбардировките и по-късно през шейсетте години. Инак филмите са много: „Необходимия грешник“, „Дело 205“ на Киран Коларов за Яворов, „Лов на дребни хищници“ на Цветодар Марков — там пейката на Славейкови играеше голяма роля.

Просто почти всеки български филм е добре ситуиран в нашата градска среда. Киното запечатва места, които вече ги няма.

В моя филм „Водите на София“ съм заснел старите чучури на чешмите в Градската градина, тях вече ги няма. По този повод си спомням един прекрасен филм за градската среда на Олег Ковачев „Фонтанки“. Великолепен документален филм свързан пряко със София. Друг филм, ситуиран в градската среда, в квартала срещу хотел Плиска, който много добре си спомням, е удивителният филм на Борислав Шаралиев „Един снимачен ден“. Считам го без преувеличение за най-добрия български филм, ако питате мене, той е по-добър от филма на Трюфо „Американска нощ“. Филмът е хем смешен, хем тъжен, хем красив. Шаралиев беше човек, който умееше да прави сантиментални, смешно-тъжни филми като „Всичко е любов“, като „Сбогом приятели“. Мелодрамата беше неговия жанр и той сбърка като се подлъга да прави суперпродукции като „Борис I“ . Освен това филмите вдъхновяват, особено децата. Като бяхме малки, имаше един филм „Троянската война“. Тогава живеех на булевард Прага, нашата махала се казваше Баня Мадара и ние бяхме римляните, а ония копелета от Баба Неделя бяха троянците и се биехме с камъни и дървета наистина. Дребни спомени, но киното е в детайлите.

А места, които свързвате с филми?

Родопите са ми много скъпи и особено хубаво заснети. Някои от филмите на Едуард Захариев и други режисьори снимали там, са много добри. Тогава още нямаше дронове, снимаше се от мото-делтапланери.

Имате ли любими нови български филми?

Споменатият „Лов на дребни хищници“, „Цветът на хамелеона“, „Аз съм ти“ на Петър Попзлатев — и той е свързан със София. „Духове в старите къщи на София“ на Здравко Драгнев — много поетичен документален филм.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

Блок Кино прожекция в парк „Овча купел”, квартал „Овча купел“

автор: Катерина Ламбринова

За квартал „Овча купел“ ни разказват две красиви сестри — Нора (15-годишна) и Красина (27-годишна), които са сменяли доста квартали, но в последните десетина години са трайно уседнали (заедно с родителите си и дакелът Коце) в отдалечения квартал с чудесна гледка към Витоша. И двете смятат, че кварталът е спокоен и приятен, а Красина ни разказва накратко историята около възникавнето му: „Застрояването му започва през 1914 година, а името му идва от „овча къпалня“, заради изворът с минерална вода, който първоначално се използвал за водопой на добитък. Емблематична постройка е сградата на банята, която се намира точно до извора. Тя е изключително красива, но отдавна изоставена. Останали са само един малък плаж с минерална вода и няколко басейна, които функционират и до днес.“ И двете вярват, че присъствието на различни културни събития биха обогатили ежедневието на хората в квартала. Красина определя като особено ценни и полезни именно онези инициативи, които популяризират българските култура и изкуство. За българското кино Нора споделя, че не го познава и не го следи, но пък изгражда своите критерии и вкус чрез качествени западни филми и най-модерните в момента сериали. Красина е истински киноман и тегли страшно много филми — документални, научнопопулярни, експериментални, игрални, стари и нови. Тя обича българско кино и се стреми да гледа възможно най-много, както емблематични заглавия от 60-те и 70-те години (като „Дом на две улици“, „Година от понеделници“, „Последно лято“), така и съвременни български филми. Силно впечатление са й направили в последно време филмите „Единствената любов, която Хемингуей не описа“, „Емигранти“, „Георги и Пеперудите“, „Аве“, „Отрова за мишки“, „Последните черноморски пирати“ и други. „Миналата година, благодарение на първото издание на Блок Кино, също се запознах с много добри български филми, например „Потъването на Созопол“. А иначе класическите български комедии си седят свалени на компютъра ми за бърз достъп по всяко време.“, споделя Красина.

Въпреки че със своите приятели Нора често ходи на кино, тя мисли, че българските филми не успяват да стигнат до нейното поколение, поради липса на добра рекламна кампания и адекватна дистрибуторска стратегия и за съжаление голяма част от най-младите „не знаят нищо за тези филми“.

Красина твърди, че в последните десетина години са се появили доста силни дебютни български филми, „но въпреки това по-младата аудитория е изградила скептично отношение към новото българско кино, предимно заради някои по-слаби продукции, произведени в годините на прехода. Класическите филми, особено българската комедия и сатира, се харесват на голяма част от хората на моята възраст, които познавам, но определено рядко са готови да дадат шанс на новите продукции.“ Тя изброява имената на легендарни български актьори, които обича да гледа на екрана: Тодор Колев, Цветана Манева, Георги Калоянчев, Коста Цонев, Татяна Лолова, Руси Чанев, Стоянка Мутафова. Освен българското кино, Красина следи и българската музикална сцена. Не пропуска участие на „Подуене Блус Бенд“, които слуша от както се помни. Обича Нова Генерация, Клас и Контрол. „От недотам масово популярните групи, напоследък слушам „Toy Letters“, „Нещо Цветно“, „Her Gun“.“

Красина вярва, че в българската култура и изкуство има изключителни таланти и се надява, че постепенно и поколението на сестра й ще започне да ги цени.

Нора се усмихва. В усмивката й откривам надежда.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

Блок Кино прожекция в парк „Света Троица”, квартал „Света Троица”

автор: Тамара Вълчева

Прабабата и дядото на Ирена Димитрова бягат от Гръцка Македония след първата световна война и се заселват в тази част на София, която в момента е квартал „Света Троица“. „Имали сме къща на мястото на сегашния ни блок и когато решават да правят големите жилищни комплекси я бутат, на нас ни дадоха апартамент“ казва Ирена. Тя самата е израснала тук — в парка на „Света Троица“ прохожда, кара колело за пръв път и пие бири с приятели. Сега, след като завършва икономика на търговията и здравен мениджмънт и работи в банка, животът става много по-натоварен, все по-рядко намира време за разходка в парка, за любимите й места от квартала — „нямаме време дори за кино“. Ирена отдавна си е набелязала интересни заглавия от съвременното българско кино, които би искала да види, но голяма част от тях не се дават в кината, а други се дават за кратко. „Много се радваме, че ще има прожекция на български филми на открито и то в парка на „Света Троица“. Приятелят на Ирена — също е от квартала, неговите прабаба и дядо също са преселници — „даже се смеем, че може да сме много далечни братовчеди, но едва ли“ казва Ирена. Станислав и Ирена са си запазили вечерта на 14 юли, за да гледат „Тилт“ в парка. „От няколко години искахме да го гледаме, а сега става много по-достъпно и приятно, с приятелите, на въздух, с бира в ръка. Лятото на никой не му се ходи на закрито кино в зала.“ Според Ирена е важно да има повече концерти, изложби, филми в квартала, защото до сега на практика нищо не се е случвало. „Ходехме в кино „Арена“, където изборът от забавления е доста ограничен.“ Паркът в квартала е ремонтиран и поддържан, има и спортни съоражения — събирателен център е на всички живеещи тук.

„Би било хубаво хората да свикнат, че освен пространство за тичане или пиене на кафе по пейките, това е и идеалното място и за културни мероприятия“.

На същото мнение е и Сияна Софиянска — художничка, съседка на Ирена. „Точно „Тилт“ го гледах скоро, но много се радвам, че ще има „Блок Кино“ и тази година“ казва Сияна. Тя смята да отиде, за да види късометражния филм, който ще бъде показан преди това. „Много е удобно, че е в парка, особено за хора с малки деца като нас“. С четиригодишно дете е много по-трудно да с ходи на кино в центъра и определено й липсват забавления в квартала. „А аз обичам да гледам българско и европейско кино. Сега просто нямам време да стигна до залата, когато е филм феста” казва Сияна От българскит любими са й “Дами канят“, „Мисия Лондон“, „Тилт“, „Война на таралежите“. Липсват й повече продукции — „Има смисъл от новото българско кино и трябва да се наложи българската филмова индустрия и култура сред икономическите приоритети на държавата ни.“ Тя се надява да има повече прожекции на открито в квартала. „Най-вече ми липсват детските български филми”. Ирена от своя страна би искала повече исторически филми — „новите български сериали по телевизията, които се въртят главно около мафията, въобще не са ми интересни“.
Матей Тодоров също е доволен, че „Тилт“ е в програмата тази година, защото това е един от новите български филми, които го радват. „Съвременното българско кино е във възход, поне откъм количество продукция. Дори за качество може да става дума чат-пат, което е още по-обнадеждаващо. В стремежа си да правят касови филми, много кинодейци се оплитат в собствената си безпомощност и продуктът е такъв, че ти става неудобно да го гледаш” казва Матей. Според него има и попадения — „филми, които не са по рецепта. Как те успяват да стигнат изобщо до големия екран, предвид застоялите критерии и ленивия прочит на една комисия, не ми е ясно, но се радвам, че ги има“. Спомените на Матей от парка „Света Троица“ са смесени — „или са от погребения, или от избягване на съмнителните елементи, които обитаваха тази градинка, преди да я благоустроят. В този смисъл, серия културни или други жизнеутвърждаващи прояви би била много на място: паркът може да се асоциира и с нещо различно от опечалени бабички и изпаднали младежи.“ Матей вече не живее в „Света Троица.“, но и когато бил тук културни мероприятия не са се провеждали в квартала — затова и подкрепя с две ръце „Блок Кино“.

„Българските филми трябва да стигат до повече родна публика, за да се поддържа поне малко традицията да се ходи на кино, а не на мол.“

Матей е доволен зрител, когато филмът е направен качествно — „определящ за мен е професионализмът, с който е направен един филм и когато авторът има какво да каже и посланието му стигне до мен невъзпрепятствано”.

Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.

Блок Кино прожекция в двора на 26 СОУ “Йордан Йовков”, квартал Княжево

автор: Яна Пункина

*текстът е публикуван от Блок Кино за първи път през 2016-та година 

Някогашното село Клисура, известно в миналото и като Бали Ефенди заради гробницата на едноименния дервиш, като всяко населено място, разположено покрай минерални бани, че и в естественото стеснение на древен път, има дълга и пребогата история.

Някога в квартала, който се точи от двете страни на Владайската река по склоновете на Витоша и Люлин планина, са работили хартиена фабрика, спиртоварна и една от Прошековите бирени фабрики, имало е дори живачна мина.

Днес Княжево е типично предградие. Къщички с дворчета, големи кучета, плодни дръвчета, хамаци и сенчести борове посрещат софиянеца, тръгнал по витошките пътеки. Разговарям накратко с Любомир Брашненков, жител на квартала, музикант и нещо като културен деец в сянка за обитателите на тази част на столицата и за Блок Кино.

Любо разказва за това как някога в Княжево имало достатъчно свободно пространство — огромни поляни, по които можело да се рита топка. Днес на мястото им изникват строежи и навсякъде се е напълнило с коли, но все още карталът е далеч по-спокоен от другите части на София. Избрал е да живее далече от центъра, защото тук има двор и може сам да отглежда плодове и зеленчуци.

Разказва ми и за едновремешното кино, което той самият помни вече затворено. Преди около 30 години залата в читалището променя собственика си.

“Тогава киноцентърът си прибрал обратно седалките и прожекционния апарат. После залата е запустяла. Един луд я ползваше за склад за скрап и дървен материал. Екатерина Казакова, която ръководи театралната трупа, репетираща в читалището, се опитва да я възстанови и сега.”

Питам го дали на княжевци също им липсва да имат кино и какви филми биха гледали. “Знам ли” казва, “Тука живеят всякакви хора, от фенове на Слави до почитатели на европейското кино”.

“Ще дойда да гледам филма от програмата на Блок Кино” казва Любо, “защото 26-то СОУ е на пет минути от вкъщи.”

Иначе му липсват някогашните квартални кина, но “това може и да е просто защото ги е имало, когато съм бил малък”. Днешните мултиплекси никак не му харесват. “Пък и кино на открито си е супер”.