Продължаваме рубриката “Критиците от блока” с текстове на Катерина Ламбринова. Катерина вече 4 години се грижи за програмата на Блок Кино.

 

„Безбог“
Пълнометражен игрален филм, 2016
сц. и реж. Ралица Петрова
продуцент: Росица Вълканова, Клас Филм

В сюжетната тъкан на филма индиректно присъстват цели късове от историческото ни минало като солиден фон, върху който се разгръща действието. Наслоенията са от тоталитарното минало на страната ни, корупцията и увредения морал, които, пренесени в годините на прехода, мутират до чудовищни измерения. Всички герои в „Безбог“ са белязани от миналото – и лично, и историческо. Тези белези са кодирани в обърканите морални ценности, отразени не само в деформацията на средата, която обитават, но дори и в огрубелите им лица. Самата режисьорка Ралица Петрова определя филма като разказ за „наследената болка“. Гана (Ирена Иванова), социален работник, който помага на стари хора, е съучастник в престъпна схема, свързана с кражба на лични карти и самоличности, чрез които с протекцията на полиция и прокуратура се извършват финансови измами. Катарзисът, който преживява, се случва малко след срещата й с възрастен ръководител на църковен хор (Иван Налбантов), но, за съжаление, достатъчно късно, за да го въвлече във фаталния водовъртеж. Насред скотското живеене, корупцията и духовната мизерия, музиката и песнопенията отключват спящата човечност в героинята. Ралица Петрова се занимава с темата за унижението и цената на очистването от него. Посланието на филма за изкуплението е изведено в яркия, дори трансцедентален финал.

 

„Срам“
Късометражен игрален филм, 2017
сц. и реж. Петър Крумов
продуцент: Росица Вълканова, Клас Филм

Сюжетът ни отвежда в примитивния свят на Мачо – момче от социалното дъно, живеещо със срам, породен от факта, че майка му е чистачка в училището, където той учи. Срамът се превръща в битийна категория, а калта – в метафора. Аскетичният визуален стил на разказа, примитивното поведение на героите, следващо нагона, и техните грубовати черти, изпъкващи силно в черно-бялото изображение, напомнят за стила на Бресон, а естетизацията на човешката нищета и оскотялост – за „Екзитус” на баща му Красимир Крумов и „Безбог” на Ралица Петрова… Финалът обаче взривява всичко градено дотук с едно смело, иронично, макар и лесно, но много ефектно решение, което не разрешава конфликта, а изстрелва героя надалеч…

 

„Сняг“
Пълнометражен игрален филм, 2015
сц. и реж. Венцислав Василев
продуцент: Константин Буров, 100 филм

В последните няколко години Венцислав Василев пише няколко успешни сценария – този на „Отрова за мишки или как да си направиш банка”, съсценарист е и на дебютния филм на Светла Цоцоркова „Жажда”, а „Сняг” (копродукция между България-Украйна) – безпощаден разказ за загубата на човешкото, е пълнометражният му дебют в игралното кино. Темата за предателството и изкуплението в най-интимните семейни взаимоотношения е разработена сурово и натуралистично. Боби (Пламен Великов) е пуснат за една седмица от интернат за непълнолетни престъпници заради смъртта на баща си (Красимир Доков). Връщайки се вкъщи, той среща чичо си (Владимир Ямененко), който е полубрат на баща му, и неговия син (Ованес Торосян). Докато подготвят погребението, те започват да търсят чанта с пари, която бащата е скрил.

Неистовата човешка жестокост е изведена метафорично чрез заглавието на белия фон на пречистващия сняг. Умело изграденият баланс между драматургично изпипаната жанрова история и силното внушение за разпад на ценностите и човешката оскотялост, предизвикат зрителското внимание, без да се отстъпва от високото художествено качество.

 

„Жажда“
Пълнометражен игрален филм, 2015
сц. Венцислав Василев, Светослав Овчаров, Светла Цоцоркова
реж. Светла Цоцоркова
продуцент: Надежда Косева, Светла Цоцоркова, Фронт Филм

Във филма на Светла Цоцоркова спомените са замесени в сюжетната тъкан: „Израснала съм в странжданско село. Всеки ден баба ми пътуваше до Приморско, където переше чаршафи в тогавашния Международен младежки център. Като дете прекравах много време сред стотиците развяти чаршафи. Разбира се, в сценария мекотата на детските спомени е изострена от дистанцията на времето.”


Намерен е визуален израз на сушата в средата и жаждата, която изгаря душите на героите. Драматургията е равна, но плътна, конфликтите се експонират бавно, а взаимоотношенията на персонажите градират върху дребни, почти незабележими натрупвания. С вглеждането си в тъканта на ежедневието и в привдното нищослучване „Жажда” напомня на образците от българското кино на 70-те години („Силна вода”, „Мъже без работа”), но се стреми да спусне смисловата си сонда по-надълбоко в битийните пластове.