Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.
Блок Кино прожекция в двора на 51-во СОУ „Елисавета Багряна”, квартал „Хиподрума”
автор: Иван Пейнирджиев
Красимир Симеонов е завършил българска и руска филология. Работил е в Института по български език, Студия за игрални филми „Бояна“. Живее като политически имигрант в Швеция, Холандия и САЩ. След завръщането си заедно с Иван Касабов пише Универсален енциклопедичен речник. Работи в филмово студио „Време“, прави документални филми и превежда от шведски.
Как се случи и откога живеете в Хиподрума?
До четвърти клас живеех с родителите ми срещу баня Мадара, след което те купиха апартамент в блок №1 в Хиподрума. Малък съм бил, не мога да преценя защо точно там са решили. Този блок е култова сграда. Като изключим панелните блокове, всяка сграда в София си има собствен живот, а това е един знаков блок. Това беше най-високият блок в София по-време на завършването си 1963–64 година, построен от известен архитект. Отгоре на фасадата сложиха надпис „Напред към комунизъм“, а отстрани, понеже е по-тясно, сърп и чук. После хората се оплакаха, че комунизма е протекъл, защото покрива течеше. Спомням си, че имаше и смъртни случаи по време на строежа, така че и вградени жертви има в съответствие с българската фолклорна митология.
Как си спомняте квартала от тези дни?
Хиподрума, когато се нанесохме, беше един от най-хубавите софийски квартали, а и все още е, защото там има изключително много зелени пространства. Ние като деца излизахме непрекъснато ходехме между блоковете и ритахме по цял ден и никога не е имало случаи да се приберем преди вечерта. Наистина там е бил хиподрума, даже конюшните бяха зад нашия блок, който е точно на спирка Хиподрума. На предишната спирка на трамвая от центъра в посока Витоша имаше още един такъв блок — блок №24, там живееха художници, писатели. Имаше детски площадки, много дървета. И днес с липите има едно чудно благоухание през пролетта и лятото. В квартала има една особена атмосфера, която аз прекрасно си спомням.
Като деца толкова много се радвахме като гледахме филма на Шаралиев „Рицар без броня“, който целия се развива в Хиподрума и наоколо: „Ааа, това е нашия блок, тук е нашата градинка! Колко е хубаво“.
Ставаше ни приятно. Хората бяха от най-различни обществени групи, но общо взето интелигентни и приятни хора в по-голямата си част. Човек лесно можеше да убеди като вземе трамвай номер 5 и види какви хора пътуват там и какви пътуват в номер 10, но това е предмет на друго културологично изследване, каквото още не съм правил. На мястото на днешната безумна ритуална зала, точно в центъра имаше голямо празно пространство и всяка година имаше нещо като панаир — влакчета, колички — тези неща вече ги няма. Този стар бит — в средата цирк, около него сергии, един тип малък Пратер или Тиволи, за съжаление вече не съществува. Единият цирк изгоря, мястото на другия цирк вече го няма, а и не е добре да караме животните да правят разни номера. Времената се промениха, в известен смисъл за добро, в друг смисъл за лошо.
А как се промени квартала?
Честно казано почти никак, само заведенията станаха по-лъскави. Хората все така излизат, все така се разхождат майки с колички, деца и кучета. Все същите мили и приятни хора. Възрастните хора, които седяха пред нашия блок умряха, сега нашите майки там седят, след време може би и ние ще седим там на същите места. Не се промени зеленината, липите, това че блоковете са сравнително малки, човешки. Целият квартал е направен в приятни, човешки размери, като изключим тази зала в центъра, но там пък сега има театри, изложби, женят се хора. Всяка неделя има бели рокли и музика. Много е приятно. Но има неща, които се промениха на по-зле, няма го кино Урвич, много често ходехме там. Много неприятно е, че махнаха тези квартални кина, освен кино Влайкова.
Има ли някои други филми, които свързвате с Хиподрума или със София?
Спомням си колко бях горд с изгледа на нашия блок от въздуха. Това са кадри много висок птичи поглед от самолет от един филм на Захари Жандов, който сравнява София след бомбардировките и по-късно през шейсетте години. Инак филмите са много: „Необходимия грешник“, „Дело 205“ на Киран Коларов за Яворов, „Лов на дребни хищници“ на Цветодар Марков — там пейката на Славейкови играеше голяма роля.
Просто почти всеки български филм е добре ситуиран в нашата градска среда. Киното запечатва места, които вече ги няма.
В моя филм „Водите на София“ съм заснел старите чучури на чешмите в Градската градина, тях вече ги няма. По този повод си спомням един прекрасен филм за градската среда на Олег Ковачев „Фонтанки“. Великолепен документален филм свързан пряко със София. Друг филм, ситуиран в градската среда, в квартала срещу хотел Плиска, който много добре си спомням, е удивителният филм на Борислав Шаралиев „Един снимачен ден“. Считам го без преувеличение за най-добрия български филм, ако питате мене, той е по-добър от филма на Трюфо „Американска нощ“. Филмът е хем смешен, хем тъжен, хем красив. Шаралиев беше човек, който умееше да прави сантиментални, смешно-тъжни филми като „Всичко е любов“, като „Сбогом приятели“. Мелодрамата беше неговия жанр и той сбърка като се подлъга да прави суперпродукции като „Борис I“ . Освен това филмите вдъхновяват, особено децата. Като бяхме малки, имаше един филм „Троянската война“. Тогава живеех на булевард Прага, нашата махала се казваше Баня Мадара и ние бяхме римляните, а ония копелета от Баба Неделя бяха троянците и се биехме с камъни и дървета наистина. Дребни спомени, но киното е в детайлите.
А места, които свързвате с филми?
Родопите са ми много скъпи и особено хубаво заснети. Някои от филмите на Едуард Захариев и други режисьори снимали там, са много добри. Тогава още нямаше дронове, снимаше се от мото-делтапланери.
Имате ли любими нови български филми?
Споменатият „Лов на дребни хищници“, „Цветът на хамелеона“, „Аз съм ти“ на Петър Попзлатев — и той е свързан със София. „Духове в старите къщи на София“ на Здравко Драгнев — много поетичен документален филм.
