Текстът е част от специалната поредицата на Блок Кино — „Хора и квартали”. В нея гост-автори събират градски истории от различни столични райони, видени през личния разказ на хората, живеещи в тях.
Блок Кино прожекция в Южен парк, квартал „Иван Вазов”
автор: Иван Пейнирджиев
Чавдар Гагов е завършил ВИТИЗ, режисьор е на игралните филми Фокстрот (1986) и Зона Б-2 (1989). Режисьор и продуцент е на над 250 документални филма. Отраснал в квартал Иван Вазов.
Какъв беше квартал Иван Вазов на Вашето детство?
Кварталът беше доста различен. Иван Вазов, както и Лозенец, беше малък романтичен квартал в покрайнините на София. Голямото му предимство сега е Южния парк. Началото на шейсетте това беше една дива територия, в която под Правителствена болница имаше една тухларна. В тази тухларна навремето работеха изключително затворници и целия периметър беше ограден с телени мрежи. Там бяха и местата, от които вадеха глина, имаше ями пълни с вода, на практика беше една пустош, където се развъждаха страшно много комари. Паркът естествено свързва Витоша с центъра на София, като едно парче торта — широко към Витоша и с острия си край към НДК. В парка освен настоящия музей „Земята и хората“ и Софийския арсенал — сега музей за съвременно изкуство, имаше и военни поделения, някаква база на ЦСКА, главно бараки и занемарени игрища. Самият квартал беше с ниски предимно двуетажни къщи, всяка от които имаше градинка, череши и в края на май и началото на юни като хлапета ходехме по комшийските дворове да обираме дърветата.
Кварталът се е променил доста от тогава.
Да. Тази пасторална картинка вече не съществува, Иван Вазов стана един от, да речем, по-представителните и по-скъпи квартали на София, може би заради близостта с центъра и контакта с улица Витошка. Първо построиха едни грозновати блокове, които сега се опитват да реновират, а през последните години на много места има едно модерно строителство, което не е най-удачното от архитектурна гледна точка.
Това създава един „съвременен“, бих казал доста еклектичен, вид на квартала. Но въпреки това квартала ми харесва, имам носталгични чувстван към него и един ден пак бих се върнал да живея в него.
И Южния парк се промени. Затвориха тухларната, когато края на шейсетте слоя с глина се изчерпи и единствения път към разширяване заплашваше за изяде склона, на който е Правителствена болница. Тя е била там още от царско време, в последствие национализирана, и властта е намерила начин да използва труда на „възпитаниците“ на Централния Софийски затвор. Спомням си, че когато махнаха загражденията началото на седемдесетте започнахме да караме колела там. Все още беше диво, човек имаше усещане за дива природа. Даже там снимах един от първите си студентски филми във ВИТИЗ, мисля че бях втори курс. В сценария имаше пикник, а аз правих филма с джобни средства. Вместо да организирам пътуване извън София с транспорт на актьори и снимачна техника, хванахме трамвая до предпоследната спирка и оттам всеки хвана по една чанта, влязохме малко по-навътре в парка и там снимахме. Парка все още нямаше асфалтирани алеи и не беше облагороден, беше си съвсем диво място. Горе долу по това време построиха и НДК и паметника, които трябваше да възхвалява 1300 годишната българска държава, но той още тогава не беше припознат от софиянци като някакъв паметник, който ги впечатлява, нито беше измислен добре като конструкция и архитектура и започна да се руши много скоро. Още десет години след строежа го заградиха, за да не пострада никой. В крайна сметка се превърна в едно по-скоро „озадачаващо хората какво представлява нещо“, отколкото в паметник, който радва или впечатлява. На тяхно място имаше мемориални стени на падналите офицери и войниците в Първата световна война, не бяха внушителни като Бранденбургската врата, но можеха да бъдат съхранени или най-малкото преместени в Централните софийски гробища. Това е част от тази памет, която има смисъл да бъде съхранена в нашето недостатъчно богато на позитивни примери национално съзнание. Напоследък чувам идеи да бъдат възстановени и подкрепям тази идея. Спомням си, когато се строеше НДК, имаше един каменен мост, който свързваше Иван Вазов с центъра. Този мост бе на мястото, където сега булевард България пресича Витоша, но беше малък и трябваше да бъде бутнат за да бъде построен по-голям. Четири или пет пъти го взривяваха, моста доста силно се съпротивляваше, хората говореха, че са го строили германци, затова е толкова здрав. Преди всеки взрив обикаляха къщите наоколо и казваха на хората да си отворят прозорците, за да не се счупят от звуковата вълна. Почти една седмица се бориха с моста, както по-късно се бориха с мавзолея.
Какви бяха хората в квартала?
Квартала нямаше някакъв определен социалноикономически профил, хората бяха различни. Спомням си, в съседство на къщата, в която живеех, имаше една типична иванвазовска къща. В тази неголяма къща и пристройките към нея, някои не по-големи от гардероб, живееха 4–5 семейства и там беше ателието на художника Иван Георгиев — Рембранда, един гениален художник. По-късно се запознах с него, а Ана Петкова направи един чудесен филм за него. Този човек беше местен, от квартала, винаги там беше живял. Той е завършил при Ненко Балкански, беше изключителни модерен, но никога не е получил славата на изключително успешен или продаван художник. Беше много талантлив и всички художници от по-възрастното поколение имаха респект към него като творец и човек. Уважаваха го, той не беше кариерист и никога не е взимал някакви постове, а някои други се въздигаха. Той организираше пленери за свои приятели, които започваха от неговата къща. Взимаха си стативите, дървените кутии с боите и някакви брезентови ранички, в които слагаха парче салам, луканка, сирене, два-три домата, бутилка вино и понеже покрай Перловската река не можеш да минеш като покрай Сена и да правиш пленери, те тръгваха нагоре към Витоша и по пътя спираха на различни места, разгъваха стативите си и рисуваха. Най-вече пейзажи. Помня как след това картините му съхнеха на двора. Той беше квартален художник с национално значение, както Златю Бояджиев има огромно значение за Брезово, както Майстора за Кюстендил,по същия начин нашият квартал си имаше един собствен Рембранд. За съжаление хората разбраха за това явление в живописта едва след като той беше починал. Приживе по-атрактивната фигура беше неговия брат, които беше гробар и се напиваше и създаваше около себе си шум, екзотика. Той не беше скандалджия, но като всеки пияница повдигаше глас, и когато някой се възмутеше и му казваше, че не бива така да прави, той отговаряше: „Не ми говори така, защото един ден ще дойдеш при мене и аз тогава няма да те обслужа!“ Тогава някой ОФ деятел се хване и вика „Как така няма да ме обслужиш, щом си държавен служител трябва да ме обслужиш!“, като не знае, че той е гробар и не бива много, много да се натиска да бъде обслужен.
